Родителството е трудно приключение – съчетание между напътствия и самостоятелност, дисциплина и емпатия, граници и себеизразяване. В целия този сложен баланс родителите се стремят да възпитат ценности в децата си, да оформят характер и това да е устойчиво. Централно място в това начинание заемат различните модели на поведение, които те избират да използват. Моделите на поведение са стратегиите, нагласите и подходът, чрез които родителите взаимодействат с децата и ги напътстват.
Сред множеството съвети и похвати има такива, които родителите приемат за работещи, защото в определена ситуация те са дали резултат – краткотрайно подчинение или примиряване. Но те с изненада откриват, че след като са използвали успешно един модел няколко пъти, идва момент, в който моделът не само че спира да работи, но и сякаш провокира в децата още повече нежелани реакции. Това съвсем не е случайно и в тази статия ще разгледаме петте родителски модела, които въпреки разпространението си, по-скоро пречат, отколкото помагат за отглеждането на емоционално здрави деца. Всеки един от тези модели – от наказанията до крайните похвали, може да затрудни емоционалното развитие на детето.
Преди да влезем по-дълбоко в разглеждането на различните родителски поведения, които пречат, е важно да отбележим, че ефективното родителство се простира далеч отвъд просто модификация на поведението. То включва емпатия, открита комуникация, безопасна среда, в която детето се чувства свободна да изследва, учи и да се развива, но най-вече – много саморефлексия.
Саморефлексията и родителството:
Саморефлексия е способността да се огледаме във вътрешния си свят и да помислим за собственото си поведение, дразнители и да помислим дали има нещо, което да направим по различен начин.
Всъщност в родителството и възпитанието на деца често пропускаме да отделим нужното внимание на един важен фактор: как детското поведение се отразява на нас самите като възрастни и защо провокира съответните ни реакции? Отговорът на този въпрос е в центъра на саморегулацията и ефективната комуникация с детето.
Защо определено поведение ме ядосва и защо искам да го променя – натоварва ме сензорно, рефлектира с моя минал опит, откривам нещо в себе си, което не харесвам? Тези въпроси са пътят до откриването на работещи родителски модели.
Ето някои от ключовите аспекти в ролята на саморефлексията в родителството:
- Разбиране на себе си: Саморефлексията помага на родителите да разберат как техният собствен детски и житейски опит формират подхода към децата. Така ще разберат по-добре как могат да преодолеят евентуални предизвикателства.
- Идентифициране на проблемни модели: Чрез саморефлексия родителите могат да разпознаят неефективните модели, които прилагат и вероятно познават от своето собствено детство. Често голяма част от нашият ресурс се свежда до познатото от детството. Саморефлексията дава възможност за откриване на нови модели.
- Подобряване на комуникацията: Саморефлексията стимулира открита и искрена комуникация с децата. Като се осъзнаят собствената същност и реакции, родителите могат да създадат по-добра основа за диалог със своите деца, като проявят по-голямо разбиране към техните нужди и чувства, наравно със своите.
- Развиване на емпатията: Саморефлексията развива емпатия към децата. Като се съобразяват със своите собствени преживявания и емоции, родителите могат по-добре да се поставят в положението на своите деца и да разберат техните нужди, а и своите собствени.
- Продължително самоусъвършенстване: Саморефлексията е процес, който никога не спира. Родителите постоянно могат да се усъвършенстват и да се развиват, като продължават да се вглеждат в своите действия и възпитателни методи. Това означава, че няма да им бъде трудно да отхвърлят модел, който вече не е работещ.
Кои са 5-те най-често срещани родителски модела, които сякаш работят, но за кратко?
Прекалена закрила:
Прекалената закрила при отглеждането на децата, макар и често да е добронамерена, може неволно да попречи на развитието на способността на детето да се адаптира и да решава проблеми. Предпазването на децата от всички потенциални рискове или неуспехи изглежда като защитна мярка, но има дългосрочни последици, които влияят на самостоятелността.
Свръхзакрилата може да сработи първоначално, защото носи на родителите чувство за сигурност, но в един по-късен момент води до трудна социализация, липса на инициативност и избягващо поведение в самите деца. Това се явява като основен проблем, особено в периодите, в които на децата им предстои промяна. Тези периоди обикновено са съпроводени от някаква форма на регрес (т.е. връщане към период, който вече е надраснат). Например: започването на детска градина или училище, заспиване сам, обличане сам или всяко друго ново умение и предизвикателство, с което се сблъсква едно дете. Те често са трудни и изпълнени със стрес за самите родители, но все пак децата се справят, дори и минали през своеобразния си „регрес“. За деца, които растат в свръхпротективна среда, обаче, нещата стоят по съвсем различен начин. Не само, че тези предизвикателства са трудни и нови, но за тях е напълно непознато умението да изследват средата, да се впишат, да са самостоятелни и това често се явява повече пречка, отколкото работещ модел.
Как саморефлексията е важна в този модел? Изследвания показват, че свръхзакрилата и прекаленото отдаване на грижите за детето са свързани с интернализирани проблеми на родителите от детството, като депресия и тревожност. Въпросът, който свръхпредпазващият родител е полезно да си зададе е: правя го за детето си или защото съм имал нужда някой да го направи за мен?
Алтернативата на свръхпредпазливостта е балансирането на подкрепата и напътствията с възможности за независимост и развитие. Този подход, който понякога е наричан авторитетно родителство, залага на добрите отношения с децата, но и на ясно поставените граници.
Прекалено хвалене:
Непрекъснатото хвалене на децата за всяко малко постижение може да доведе до зависимост от външна валидация и до страх от провал. Вместо да насърчи вътрешната мотивация, прекомерното хвалене създава нуждата от постоянно одобрение. Лесно е да видим как това изглежда като работещ родителски модел – обикновено родителите, които го прилагат се стремят да повишат самочувствието и самоувереността на детето си. Похвалата е незаменим инструмент в родителството, но като всеки инструмент трябва да се използва разумно, за да е ефективен. Освен зависимостта от чуждо одобрение, постоянното хвалене може да счупи представата за успех и провал. Те може да започнат да измерват собствената си значимост единствено по това дали достигат очакванията на другите. И колкото повече са похвалите, толкова по-големи изглеждат тези очаквания за едно дете. Алтернативата е ефективна обратна връзка към детето, която се фокусира върху усилията, напредъка и личното израстване, пред крайния резултат. Как изглежда това? Вместо общи фрази като “добра работа” родителите могат да отбележат и потвърдят конкретните действия или стратегии, които детето е използвало, за да постигне успех. Например вместо просто да кажат: “Ти си толкова умен”, родителите могат да кажат: “Забелязах колко упорито работиш за решаването на този проблем. Упоритостта ти се отплати!”
Натоварен график:
Много често натовареният график с извънкласни дейности и занимания на децата е естествен симптом на едно общество, което става все по-изискващо. Съвременните родители се изправят пред огромни нива на стрес, свързани със социалните очаквания и страхът децата им да не изостанат от другите. С намерението да осигурят най-доброто бъдеще за тях и водени от социалните очаквания, родителите ги записват на всички възможни извънкласни занимания от ранна възраст. Това прекомерно планиране на времето им често води до прегаряне и стрес. То може също така да ограничи възможностите за неструктурирана игра и самопознание, които са от съществено значение за здравословното развитие. Както при прекомерните похвали, така и тук, самооценката на дете с крайно натоварен график може да се сведе единствено до неговата заетост като се пропусне значението на играта и свободното време за детското развитие. Играта предлага на децата безопасен начин, по който да изследват себе си и да изпробват социални умения. Твърде натовареният график не оставя време за това и се фокусира върху умения, които често са за сметка на други. Алтернативата е детето да бъде оставено да води в собствените си интереси. Това понякога означава да опитва нова извънкласна дейност всяка седмица и да се отказва от стара или напълно да се фокусира върху едно нещо, което то само е избрало.
Наказания:
Понякога родителите използват наказанията като метод за възпитание с доброто намерение да създадат сериозни и дисциплинирани възрастни. Строгите правила и наказания без възможност за преговори или обяснения, обаче, могат неволно да внушат на децата страх, а не разбиране и сътрудничество. Това наричаме авторитарно родителство. Авторитарното възпитание, характеризиращо се със силен контрол и рестрикции, може да попречи на развитието на критично мислене и умения за вземане на решения. Вместо да насърчава среда за сътрудничество, в която децата се чувстват овластени да изразяват своите мисли и мнения, авторитарното родителство разчита на стриктно спазване на правилата и последствията, често без обяснения или обсъждане. Този подход може да накара децата да се чувстват безсилни и изключени, тъй като тяхната автономност и индивидуалност не са уважени. Освен това липсата на възможност за преговори или обяснения лишава децата от възможността да развият основни умения за решаване на проблеми и конфликти. Вместо да се научат да мислят критично и да вземат информирани решения, тези деца просто спазват правилата поради страх от наказание, без да разбират напълно причините за тях.
Другият начин, по който децата могат да се отнесат към наказанията, когато те са използвани често, е напълно да ги игнорират в определен момент, тъй като са се превърнали в навик.
Алтернативният подход към наказанията е заменянето им с ясно определени граници, насърчаване на автономността, емпатията и откритата комуникация в отношенията между родителите и децата. Вместо да налагат строги правила и наказания, родителите могат да включат децата си в процеса на вземане на решения, с което да ги насърчават да изразяват мислите и чувствата си. Създавайки съвместна и демократична среда, родителите ще помогнат на децата да развият умения за критично мислене, съпричастност и чувство за отговорност за своите действия.
Сравняване:
Сравняването на децата с техните близки, братя, сестри, приятели и връстници може да изглежда като добра идея, за да ги мотивираме да постигат по-добри резултати и да са по-дисциплинирани. В реалността обаче сравнението подкопава тяхното самочувствие и чувство за идентичност. Когато децата бъдат сравнени с някой друг, те не виждат другия като добър пример, а виждат себе си като лош и отхвърлен от най-близките. Освен това, сравнението може да превърне доскорошни приятели във врагове, а когато то е насочено между братя и сестри, засилва тяхното съперничество и пречупва връзката. Сравнявайки две деца, много често родителите целят да мотивират едното. Но това, което в действителност се случва, е по-скоро отказ на детето от нещата, които прави, за да не трябва да се справя със стреса на състезанието с някой друг. Фокусирането върху индивидуалните силни страни и растеж, а не върху сравненията, насърчава по-здравословното чувство за собствена стойност. Родителите могат да отбелязват постиженията, напредъка и уникалните качества на всяко дете като укрепват чувството му за самоценност и увереност. Чрез насърчаването на нагласата за растеж и наблягането на усилията и подобрението, а не на фиксираните качества или резултати, родителите могат да дадат възможност на децата си да приемат предизвикателства, да се учат от неуспехите и да се стремят към личностно развитие и удовлетворение.
Както вече споменахме, родителството е баланс. Това, което е съществено в този баланс, е рефлектирането върху себе си, приемането на обратна връзка и смелостта за промяна на неработещи модели. Разпознавайки повтарящите се модели, родителите могат да вземат информирани решения относно развитието на децата си. Възприемането на алтернативни подходи, които дават приоритет на автономността, вътрешната мотивация, емоционалното утвърждаване и здравословните граници, ще даде възможност на децата да се справят с предизвикателствата на живота с увереност и адаптивност. В крайна сметка, родителството е процес на непрекъснато учене и приспособяване. Съобразявайки се с потенциалните капани и стремейки се да създадат обгрижваща и подкрепяща среда, родителите могат да помогнат на децата си да се превърнат в устойчиви и самостоятелни личности, които са подготвени да се справят със сложността на заобикалящия ги свят.
